В среднощна пробуда среднощно дочух
обажда се глухо капчукът.
Но луд е навярно вечерният дух
и стръмни безсъници чукат.

Ужасно е тъжно да имаш крила,
когато те карат да лазиш.
Навярно изпуснах последния влак,
но никак не мога да мразя.

Ужасно е тъжно да гледаш във гръб,
когато отива си някой.
Нощта разпиляла е сенки от скръб
в смълчаната сянка на мрака.

И тъжно е някак да имаш талант
бездарност щом вред превъзнасят.
Ще трябва Икар да лети без крила
с фаланга от куци пегаси.

И тъжна е всяка далечна бреза
за всички – родени инвитро.
Случайна соната, случайна сълза
в безкрайност безцветни палитри.

Когато те няма е пусто навред
и тихо, когато те няма.
Един тъмен ъгъл, един силует,
скучаеща маса за двама.

И пее ми тихо тъгата по теб,
фрагменти от звездни рефрени.
Разсипва коси златокъдрият Феб
в самотния сън на Селена.