После изгледахме и Голдъна който децата измолиха от жената.

Дойде и времето когато и съботите и неделите спряха да ни свързват със съпругата!

И Живота ми започна!

На „Безистена“ се бях запознал с един „планинарски форум“, които от година ме изкушаваха и с тях ходих до „Мочурите“.

С настроение, фотоапарат и два аспирина се справих, и много ми хареса приключението.

Толкова, че пак ми се ходеше, но „форума“ се разпадна логично по 24ти!

Първо питах жената разбира се!

Оооо! Не! -отвърна ми тя, за четвърт от секундата.

Питах и колегата –Недялко, но той пък щял да кара водно колело в Парка, с една позната.

После, седмицата няколко пъти ми пробутва Елена – една позната с която бяхме на екскурзия до Асеновата крепост!

На третия път я заговорих, и докато набързо жалонирахме годините един без друг, тя спомена, че работела в училището в махалата.

-Как ходиш до там? Освен че е трудно! – питам я.

-Спирам колата под Боровец, и после пеша! -смеят се и очите й.

-Поздрави в къщи! -казва Елена и се разделяме.

И се сетих!

-Какво ще правиш в събота и неделя? Искаш ли да отидем на „Мочурите“? -има трудни отговори на някои въпроси съм забелязал през годините.

-А...ми как? -навежда поглед Елена.

-Не ми се ходи сам! -казвам.

-А жена ти?

-Тя малко е от тези, които ходят с колата до фитнеса, за да бягат на „пътеката“! -и оглеждам спортното ѝ тяло аз.

-Знаеш че...? - не успявам да довърша когато при нас идва едно момиче с бадж, и аз разбирам, че тя си докарва допълнително, НО дали това не е дъщеря ѝ! Секунда съм объркан когато двете ги застигна мощна вълна от пенсионери с детински въпроси.

-Знаеш, че те харесвам, но вече не се притеснявам от това! -мисля си докато слагам покупките в багажника на колата.

Така се обадих на Адаша! Не исках, не за друго, ами защото той ни води до „Мочурите“ онзи ден, и освен това е „професионален“ планинар, може да не му е интересно.

Но той се съгласи, като добави ултимативно още двеста метра денивелация!

Най-ценното на Адаша е че той не споделя ценностите на другите! Може би защото знанията с които е бъкан са минали повече през мозъка, но не през сърцето му! Това забелязах дразнеше не само мен, но го преодолях, и после със Стоил го поднасяхме със смях, като „влизахме“ в тона му.

Оставихме колата в края на града и влязохме в планината.

Малко след това се сетих за постовете на една дяволита инфлуенсърка, която ежедневно се произнасяше бароково по различни теми. За такива като нас беше написала, че се катерят из стръмните красоти и виждат само задника на този пред него!

В случая обаче беше едно красиво, стегнато дупе, което беше пред мен чаак до разклона за „Синия“ вир, което се оказа на една приветлива жена. Мъжа пред нея обаче, вървеше унило, като биатлонист, който върти наказателни обиколки, и бързо и сигурно се отдалечава от медала?!

На „Мочурите“ починахме малко и Адаша ми вика: Избирай!

-Да отидем на „Драгиева“ чешма! -казвам. -Странно колко пъти съм я слушал самодейно, чак се чудя, в какви ситуации ме е поставял Живота! Даже веднъж в Крушари...!

-Супер! Стръмно е! Почина ли? -машинно ме прекъсва Адаша.

-На „Драгиева“ чешма ли сме? -чудя се. -Очаквах весели надписи в стил Стефан Сръбски, канче със синджир и в ниша..! -разочарован съм аз.

-На „Драгиева“ чешма сме, казва го „тъпата“ машина! Ето! -сочи ми GPSa Адашчето.

-Да обядваме на „Мочурите“! -предлагам плахо.

-И аз това щях да ти предложа! -рядко единодушен е Адаша.

-На „Мочурите“ обаче заварихме един, който даже не разбрах дали отвърна на нашето „Здравейте“, извади от канията на колана си къс нож и започна да бели краставица, извън традицията на макар и вялите срещи в планината, които бодро поздравяваха!

-Ъ! -сви философски рамене Адаша, -Сега аз ще вдигна обороти, че „Трявна ултра“ наближава, ще те чакам на „Белия“ мост!

-Слизането си има предимства...! -казвам

-Не обичам слизанията! -мята раницата си Адаша.

Сега спирах, снимах водопадите, правех си „звукотерапия“ и се взирах в буките.

Тъкмо се изтъркалях по сипея който ми беше в главата още на изкачване и се озовах в краката на една „лъвица“ като Елица Василева, но с десетина години по-близо до мен, в супер марков залепнал клин до глезените, боди с дълги ръкави и изящни щеки с които потропваше в шумата.

-Здравейте! -отупвам се аз.

-Здравейте! -приветливо се усмихва жената.

-Има ли змии тук? -гледа ме тя.

-Може и да има, но аз не съм срещал! -съвземам се.

-Преди малко видях една на пътеката! -сочи тя със щеката.

-Цял живот съм в Природата, но не съм виждал змии! -казвам ѝ.

-Наистина ли? -гледа ме изпитващо тя.

-Е, не броя пепелянката до пещерата в Маточина, че тогава внимавах за децата. Изключвам и смоковете на Созопол, защото аз го предупреждавах колегата, че все пак има вътрешен туалет в сградата, даже на Варвара, само съседката по бунгало крещеше от змиите...

-Накъде сте тръгнали? -питам я

-До „Мочурите“!

-Времето е на дъжд! -казвам, -Горе има един тип, може само да е нетрадиционен, все пак да кажа! -гледам я аз.

-Ммм! -добре, да слизаме.

Както го изисква етикета, тръгвам пред нея и се опитвам да пазя равновесие и достойнство...

-Змия! -отдръпвам се назад аз.

-Видяхте ли! -хваща ме инстинктивно над лакътя жената. -И вие виждате! Горе наистина ли...?

-Ето я! соча змията в шумата. -Водна змия! Спокойно! -казвам ѝ

-Нали не сте ...!

-В Нейково имаше много в реката, но аз бях на десет и разбира се ги...!

-Изключвате! -смее се жената.

-Дано поне да ни хване до тепавицата! -казвам

-Кой?

-Дъжда! -отговарям

...

-Сякаш сте го планирали! -смее се напръскана от пороя под стряхата на тепавицата тя.

-През 2006та спрях да планирам, и всичко ми се получава, сякаш аз съм го писал! -натъртвам. -Бързаш ли?

-Не! -смее се жената. -Сина ми ще си идва, но те още не са тръгнали от София.

-Къде си, какво направи? -вика ми Адаша в телефона.

-Непланирано! -смее се жената.

-Има ли Ви в „социалните“ мрежи? -питам делово.

-Да! dolap.4e

-Приятно ми е! baskeret