Живота продължи да се случва докато чаках Плана да се осъществи. Жена ми, може би очакваше да се проваля, както винаги, или това беше моя страх преди пътуване. За нашите познати не знам – живота в София сигурно е толкова различен от нашия в Провинцията. Пътуването ни започна с нощния влак. Сутринта софийската гара ми навяваше атавистичен страх докато не се срещнахме с нашите познати. От тук щяхме да продължим с колата на Жоро, но както бяхме разбрали вече, посрещнаха ни с автомобилчето на Детелина. Лимузината на Жоро беше претърпяла ПТП тези дни. Започнаха изненадите на пътуването. Тръгнахме в приповдигнато настроение и с традиционно сутрешно кафе. Добрите навици, а и лошите ни държат като котви в щормовете на Живота. И във водовъртежите – като Калотина!
„Къде отивате”? – пита ни младата и красива сръбска полицайка, при което всички ме поглеждат, сякаш само аз знам къде отиваме.
„В Баина Башта” – казвам
„А защо отивате”? – продължава служебно тя. Тук на балканите личното е продължение на служебното с други средства.
„На концерт на Баяга”! – това трябва да стопи ледовете между Властта и Индивида.
Властта обаче е безразлична, за разлика от сарказма на жена ми!
Пет метра в „сръбско” същото се повтаря и с техния митничар!
Разликата е във възторга на Властта и разочарованието на жена ми! Играта на Живота.
Спираме на крайпътно кафе, да опитаме сръбското и баницата на Детелина. Забравили сме нашите печива, а аз съм забравил картите и пътните си бележки които бях намерил в Интернет и бях разпечатал. Всяко пътуване е към себе си, особено ако безпроблемно си постигнал набелязаната цел. Нормално е може би, „течението” винаги леко да те отнася встрани.
Сутрин времето минава по-бързо и неусетно стигаме пред Ниш. Не знам за Жоро който гледа пътната обстановка из града, но аз очаквано се чувствам толкова далеч въпреки че съм толкова близо до в къщи. Накъдето и да погледна виждам неща които ни разделят и места които ни събират със сърбите. Улица „Пиротска” която минавам от детството си, тук е „Брегалница” , на „Челе кула” сигурно има поне една българска глава, а „твърждавата” им е същата като портите на видинската крепост . След малко суетене и ориентиране „по местен жител” което не е трудно въпреки часовата разлика, излизаме от град Ниш по посока планината Копаоник с едноименния някога най-личен зимен курорт на Сърбия, сега известен като родно място на Новак Джокович. Освен по-интересната природа, ще можем да се окичим и с този факт. Една голяма част от пътуванията са мотивирани по този начин: Колизеума , Айфеловата кула, „Камп Ноу”. То е като татуировката която си поставяш, фланелката с надпис – „Рамонес” която носиш и стила който излъчваш.. Сигурно това е атавистичен остатък от рева и крясъците с който нашите прапрадеди са заявявали пред племето победата си над плячката и противника, и факта че са оцелели в жестокия Свят. Сега припряно се въртим – „бяхме в Неапол, Сен Тропе, на Сейшелите, на Пукет. Ауу на Бурдж Халифа е върха”!
„А ние бяхме на Копаоник”!
„Че какво е Копаоник”?
„Джокович е от там”!
„Ааа Джокович”
След дългото качване, последва дълго спускане и оголените ски лифтове и писти отстъпиха място в юлската мараня на гледките към планините на Косово. Усещах границата съвсем наблизо, Жоро разбра, че Детелина има проблем със спирачките, тя самата отдавна беше разбрала, че проблема винаги е и в Жоро. Жена ми избра място за пикник докато не сме прегладнели и не сме изпуснали надморската височина. Новороденото и размирно Косово беше съвсем наблизо до момента в който пътя ни даде последен шанс да продължиш натам, и рязко зави към Санджак и Черна гора.
Отдалечаваме се от едната граница, но се приближаваме към други две. Границата на Сърбия с Черна гора приближава, а границата в душите на хората минава през паланките и градчетата на Санджак, маркирани с минарета, които Жорката нарича весело-невесело, „ракетни площадки”. Границите разделят живота ни. Понякога като стабилна преграда пред страховете ни, а понякога като страшна ограда пред любовта ни. В Черна гора границите сякаш изчезват. С тях изчезва и страха ни, и ни обзема любов.
Може да се изтълкува просто с това че сме близо до крайната ни цел за деня, и пейзажа става уникален.
Намаляваме темпото и спираме на крайпътно заведение малко преди Мойковац. Освен Жоро, поръчваме по бира. „Никшичко” пиво. Когато си в Черна гора – прави като черногорците. Карлсберг навсякъде е карлсберг. Това за четирима ни е известно, но научаваме че каньона на Тара гори. Гори веднъж на 50 години, а ние го „уцелихме”.
Оставих „групата” да реши – продължаваме ли към Жабляк по обиколен маршрут или търсим друг вариант да продължим, докато едни черногорци ми обясняваха пътя.
Продължаваме.
Тогава, говорят един през друг черногорците, “возите по пут до Никшич, и видите пут велико окрени (видите обавезно) узети „право”.
Ясно! Не можем да сбъркаме големия завой по пътя за Никшич, и поемаме „надясно”!
Не след дълго изпълнявайки указанията се озоваваме на стръмен тесен но хубав път който рисува хребета на дълбоко ждрело скрито някъде надолу в гъста гора. Гледките от отсрещния бряг са главозамайващи и на места изглеждат съвсем близки. После пътя навлезe в гората, но противно на очакванията ни не свърши с напредването на деня , а излезе на открито по високите поляни на Дурмитор и продължаваше и продължаваше. Залезът започна да потъмнява, а вместо дългоочаквания Жабляк се показа черна лъскава магистрала идваща от Никшич .
„Па Вие сте дошли пo стария път” – диви ни се после черногореца у който отседнахме. „Вие сте „руси” – отбелязва той
„Българи сме! Само българи могат да минат по този път” – смеем се със Жоро.
„Трябвало е да продължим още двайсетина километра, и да хванем магистралата Никшич-Жабляк” – поливаме пресните си впечатления с ракия на терасата срещу потъмняващия Дурмитор.
„Нямаше да видим тези красоти.Бяхме близо до Рая” – поема дълбоко черногорски въздух Жоро..
07.06.2013 07:52
Радвам се че Ви харесва
Забравих да напиша, че ще има продължение до Баина Башта
:)
