-Хайде да отидем в “текстила” в Сливен! -предложи ми Полина, като й връщах плочите.

Не си спомням какво съм й казал.

-...беше двайсет години в Гърция, върна се скоро и я взех на работа! - хващам отнякъде Петьо, в три през ноща докато си допивахме.

-Кой? -питам.

–Полина! Ама ти не я познаваш май, тя завърши в Сливен. Живееше до вас.

-Да, на ъгъла.

Полина беше в групата на випуска, не бях забелязал. Звъннах и по месенджера.

-Здравей, радвам се да те чуя! -чувам я като вчера.

-И аз!

-Бях в Гърция, но мъжа ми почина и се прибрах! Може би знаеш.

-Съболезнования, не знаех. Тук съм за няколко дни. Да се видим на кафе?

-Добре! При Юра? Знаеш ли го?

-Кой не знае Юра!

-Разказваше далечни истории, много се изненадах, като научих че си влязъл във “военното”. -казва със сладкия дефект в ъгъла на устните си Полина.

-И аз! Още сънувам кошмари!

-Как?

-Шегувам се! Все пак бях пет години казарма, после петнадесет на радарите в Безмер.

-Ти и военен?!

-Ти ми даде една плоча!?

-Забравила съм!

-Фонограф! В казармата имаше кино, всяка седмица! Веднъж даваха рок опера с музиката на групата.

-В Будапеща в един музикален магазин, бяха много впечатлени че някой чужденец иска да си купи “Крал Ищван”!

-Имаш ли грамофон? -

-Купих си, един продаваше плочата Фонограф “Кънтри” за десет лева, а спокойно можеше да и иска петдесет.

-Идеалист! А грамофона?

-Пак от базар бг, за петдесет, от някакъв симпатяга, беше весело, онзи ден!

-Развесели ме! Сякаш няма нищо хубаво! Лалев ме взе на работа!

-Петьо ми каза! Това е хубаво!